Събота преди неделя и малко след петъка

Избор зад прозореца

Електорални единици се опитват да направят правилния избор

Хвърлям от време на време едно око през прозореца. Отдолу сложени три контейнера за разделно събиране на боклуци. Разделното обаче е фиктивно, защото в контейнера за пластмаса има остатъци от манджа, в този за стъкло - стара хартия. Боклуците така са се омешали, че само дъщеря ми може да бъде заблудена по боичките им - жълто, синьо, зелено, че са различни и ме кара да хвърлям едната торбичка тук, другата там и аз го правя, което си е пълна имитация. Ето, идва клошар с националните цветове, оппа, още един. Тях не можеш да ги излъга - те си знаят, че и жълтите, и сините и зелените са боклуци. Казаните са досущ като партийни листи - едни по-пълни, другите по-празни, трети преливат. От боклуци. Защото всичките са пълни с боклуци. Е, намират се в казаните и случайно попаднали ценности и дори, чувал съм, някои намирали и скъпоценности там. Ние обаче клошари ли сме, да ровим с шиш по листите, та белким намерим нещо добро. Да си стискам носа от вонята, за да извадя от казана чифт бели обувки, които биха станали на жена ми? Или да се ровя в буламачите на съседа в съседния контейнер, за да си извадя чиста вратовръзка за себе си. Това ли ми предлагате? Алоо, за кого ме вземате бе! Май докато не се появи истинско разделно събиране на боклуците, няма да се занимавам изобщо с казаните.

Неда

Route DN7C

Някъде там в Полша...

Разговарях днес с Николета и майка и Барбара Барнаш-Василева и вече съм доволен. Момиченцето покърти цяла България с виковете си "Помощ" в деня, когато беше предадена на майка си. Не останах с впечатлението, че Ники страда от това, че е с майка си, нито че Барбара е изпаднал елемент.

Албания - непозната приказка

“Как можете да спрете единствения албански танк? Много лесно - като застреляте тримата войници, които го бутат." Тоя калпав виц ми идва неволно наум, докато вървя през буците пръст към първите бункери, налазили като костенурки хълмовете на Албания веднага след ГКПП Кафасан. От месец най-бедната страна на Европа е член на НАТО, а още първото спускане по 73-километровия нов път към Елбасан показва, че и американските вицове за албанци, и българският стереотип за албанския реотан са неактуални. Ако трябваше в движение да променям заглавието на този репортаж, спокойно и без изсилване би могъл да се казва и "Албания - нажеженият реотан".
Визи не са нужни на българите за влизане в Албания, отскоро не се плаща и таксата от по едно евро, която събираха от пътниците преди година. Получавам на неразбираем език само някаква бележка - митническа декларация за колата. Пазете я, искат я на излизане, тогава се плаща и едно звонково евро екотакса за автомобила. Че сте влезли от Македония в Албания, ще разберете по бункерите и по джамиите. Бункерите се появяват, а джамиите изчезват. 70 на сто от албанското население са мюсюлмани, 20 на сто православни християни, а 10 римокатолици. Цифрите обаче са повече за статистиката. През 1967 година комунистическият диктатор Енвер Ходжа забранява всички религии и когато през 1991 година властите в Тирана отново разрешават религиозните практики, традицията е умряла, а духът на атеизма е пуснал солидни корени. Затова и когато по пладне в делничен ден мюезинът в най-известната джамия в Тирана "Етем бей" запее "Аллахюекбар" за обедния намаз, под свода й се събират едва десетина старчета.
Джамии няма, но броят и разположението на бункерите наистина впечатляват. Сякаш са два-три вида - едните мънички, като единични огневи точки за отбрана, другите по-големи, като малки магазинчета. За цифрата им се спори - между 700 хиляди и 1 милион. Строителството им започва скоро след 1956 г. Уплашен от развенчаването на Сталин в СССР Енвер Ходжа скъсва с руснаците и се окопава с бункери, строени повече от 20 години. Сега някои са изтръгнати от земята с трактори, други са превърнати в складове, курници или лавки. Във вътрешността на страната бункерите се поразреждат, а по прекия планински път между Елбасан и Тирана изобщо ги няма. Шосето, чиято настилка е идеално гладка и превъзхожда пътищата от същия клас в българската провинция, върви през цялото време по билото на масива и криволичи на места между маслинови горички. Гледките са толкова красиви, че те, стереотипите, сами си окапват по завоите. GPS-ът показва, че стръмните урви не са чак толкова високи, защото най-високата точка, по която минава трасето е едва 790 метра. Идва капанче на билото и първото изпитание - коя тоалетна да избере човек, без да се обърка. На едната пише BURRA, на другата GRUAJA. Иди че разбери коя е за момченца и коя за момиченца. Аз се обърках, но по принцип да знаете, че burra е "мъже", а gruaja "жени". Ако четат албанци, може и да се обидят, но първоначалната нагласа на българин, който за първи път влиза в страната им не е за такава чистота и хигиена. Нито за силно ароматно италианско кафе, което удря чак в петите и струва 40-50 евроцента, поднесено с чаша вода.
Строителните "детайли" по пътя преди самата Тирана вече не са изненада, а само констатации. Развъртели са гигантско строителство на хотели, мотели, крайпътни заведения и малки резиденцийки, които на другия ден виждаме и по Адриатическото крайбрежие между Дуръс и Вльора. Все пак на човек му минава едно наум откъде са средствата за такова разгърнато и на моменти мегаломанско предприемачество в уж най-бедната страна на Европа.Стресът за европееца идва с влизането в столицата. Албания е единствената европейска държава, за която все още няма разработена карта за GPS навигация. Затова и координатите на операта, където имаме среща, са само точка в празно поле и гледам на сляпо да насоча колата към тази точка.

Шофирането из Тирана е невероятно изживяване. Мигачите почти не се използват, на кръстовище преминава първи този, който се движи най-стремително и свири най-силно с клаксона, останалите просто му правят път. И се създава някаква естествена селекция. Най-напред са най-ербапите, най-накрая - най-плахите. Това се усеща най-силно при обиколка на "кръговото" около паметника на Скендербег.

След няколко обиколки зад волана специално минах да погледам движението и пеша, така и не схванах как при липсата на правила и катаджии пред очите ми не стана нито едно ПТП. Но пък научих какво крещят най-често изнервените шофьори - te qifsha nanen - аналог на поздрава, използван от Христо Стоичков към съдии и противникови играчи. Целият трафик минава под очите на "тиранския конник" - паметника на националния герой Георги Кастриоти-Скендербег, който разбива през 1443 година Турците при Черни Дрин и се провъзгласява за вожд на албанците. Българската тръпка иде оттам, че самият паметник е правен от българи по проект на големия наш художник Георги Попов-Джон. А иначе самият площад си е същият, какъвто го помнят камерите от кратките кадри, стигащи до нас през последните 60 години. Само преди месец обаче екип от белгийски архитекти от 51N4E спечели конкурс за цялостна реконструкция и ново пространствено решение за пл. "Скендербег" и познатите снимки ще останат в историята.
Нашето присъствие тук не свършва с един паметник. Напред по бул. "Дъшморет е комбит" (Народни герои) сред забележителностите заедно с президентската резиденция, офиса на премиера Сали Бериша, парламента и университета са и съвременните кули близнаци. В едната е Първа инвестиционна банка - Албания, дъщерна банка на нашия трезор със същото име. Навсякъде из страната на орлите може да се видят билбордове с напитките "Дерби" и тонизиращия "Питбул", произведени в завод "Берди". Заводът е собственост на пловдивската "Готмар" и е една от най-големите български инвестиции тук с вложените 6 милиона евро. Мястото в Тирана, което не бива да се пропуска, е кафето на последния етаж в Sky tower. Локалът е на въртяща се платформа и за около час и петдесет минути прави пълна обиколка, а градът се вижда като на макет. Отдолу остава "Пирамидата", позната още като "Мумията", някога музей на Енвер Ходжа, проектиран след смъртта му през 1985 от неговата дъщеря. В подножието на Sky Tower е и някогашният дом на диктатора - сега неизползвана правителствена резиденция, а в част от покоите, включително и спалнята, се намира кафе "Класик". Обектът е в някогашния "забранен град" на Тирана - Блокку, където сега е съсредоточена част от нощния живот на столицата.Като се започне от правителствените сгради в центъра на Тирана и се стигне до панелките, които не помнят възрастта си, цялата столица прилича на детска оцветявка. Цветовете и шарките са в стил попарт, а главният виновник за тях е столичният кмет Еди Рама. Негова била идеята сивият бетон да бъде нашарен с квадрати, кръгове и цветни фигури. Хрумването е стигнало макар и в по-сдържан вид и до сградите на кметството, няколко министерства и президентството, които са се лишили от решените някога в сталинска сивота фасади. Рама, който е художник, е критикуван за въвеждане на кич и булевардизация в тиранската архитектура, но населението и туристите възприемат шарена Тирана въодушевено.

Още снимки от Албания и Тирана.

Крехки пържоли с Диана Нинчева

Мале, Нинчева, нищо против достиженията на химията, нищо лично също, ама ако си ми жена ти разписвам отпускното след първата вечеря. Не е ли сам да си направиш сосчето, не ми го хвали.

Оттатък моста

Мост като мост. По Балканите има много такива. Македонците са го обявили за "споменик на културата". Не му знам годините, но по време на султан Мурат ІІ през 1421-1451 е реконструиран върху фундаменти от VІ век, ремонтиран е през ХVІІІ и ХІХ век, а за последно през 1994. Каменният мост през Вардар има чувствителна българска връзка, за която информационна табелка няма. На 13 януари 1928 година на този мост българката Мара Бунева екзекутира сръбския прокурор на Скопие Велимир Пелич, тормозил българите по тези земи за да се откажат от корена си. След това се застрелва на брега на Вардар в гърдите и на следващия ден умира. Ушите ми разбраха че сме преминали на другия бряг преди очите и преди краката. Познатият от детството ми говор, на който си приказваха дядо и баба изчезна и като се ослушах - всички си говорят на албански. И очите потвърдиха това, което усетиха ушите - по калдъръмените улици на скопската чаршия щъкаха момичета и жени със забрадки слизащи до веждите, които или отмятаха лице, когато се опитвах да ги снимам или се криеха зад приятелките си. Това го нямаше до началото на 90-те години на миналия век, разказа ми по-късно в Струга македонецът Никола. Майките и бабите на тези забрадени скопчанки никога не са се носили по каноните на исляма. След началото на разпада на Югославия се появили саудитски емисари, които хвърлили луди пари във "възраждане" на правата вяра. Процесът обхванал голяма част от Македония. Мислехме, че ще спре до Тетово, но слязоха надолу към Дебър и Струга, коментира Никола. Надписите по чаршията са на два езика, но тези на македонски са много малко. От това ни става малко тягостно, защото въпреки, че четем новините, някак си не очаквахме, че в Македония ще се окажем в един мюсюлмански свят. Във всеки случай този мост остана в съзнанието ни и го коментирахме при цялото си пътуване като една невидима граница между два свята, от които единият може да се окаже излишен. И то точно този, за който ни е мило.

Македония, моя любов

В оставащите минути път между Кюстендил и македонската граница гледам да оставя настрана мазния образ на Божидар Димитров и досадните му бръщолевения на македонска тема и да се отдам на същинската част на пътуването ни без стереотипи и предразсъдъци. Иде обед, сутринта сме тръгнали в 3.30 от Шумен, дланите ме болят от стискането на волана при преминаването на Ришкия проход (пак е много зле). До мен отпред е Дорота, отзад са Аги с Митко и Зоя. Първата цел е Скопие, в сребристия GARMIN вече съм вкарал и адреса - хостел "Хостел" на ул. "Антон Попов" (сега със сменено име, което не запомних). Българската граница минава без излишни формалности, ако не броим тъпия въпрос на граничаря: "Какво работите?". Е нищо, поне да му е ясно, че журналист, данъчна и служител на НОИ няма да му бутнат нищо. Поне по вицовете - свикнали са да получават. А на жена ми последния път не и увеличиха заплатата, така че за рушвети няма. Майтап де. То няма и за какво да рушветираме. Откъм македонско три-четири коли преди нас. Работи едно гише. Някакво шопе със софийско ауди, нахално копеле, се бута току отпред и ги изпреварва и четирите. Македонците се бавят, в страничната лента има два български автобуса. Работят с маски на лицата и гумени ръкавици - заради свинския грип. Както и да е, минава половин час, но пък връщаме часовника час назад и газ към Скопие. Качваме магистралата и на няколко пъти плащаме по левче-два за път, също на няколко дебнат македонски катаджии с радари. Скопие - в сандвич - отдолу планината, малко зелено за салата, а отгоре три реда облаци, които предвещават буря. И вдясно в зеленото - едни тънки високи като клечки за зъби минарета тип "саудийска помощ за брат`та мюсюлмани" - дразнят, признавам. Такива ще видим доста - аз им викам дву- и триетажни - заради двете или трите пръстена-балкона по тях. Като противовес вляво е масивният 66-метров "Милениумски крст" на върха на планината Водно. Кръстът е вдигнат през 2002 година и е финансиран от македонската православна църква, правителството и дарители от Македония и македонци по света. От миналата година в него има и вграден асансьор, но нямаше време да се качваме дотам. Като видях после ислямизацията на Скопие и градове и паланки след него, си мисля, че тоя кръст не ще да е от ербаплък, а от страх и като реакция на пълзящата, ба, тичащата мюсюлманизация на страната. Точно докато влизаме в града плисва дъжд. На светофара до нас изсъсква раздрънкан автобус - мерцедес в националните цветове на България с надпис "Влез" на предната врата. Не влизаме, защото завиваме надясно и след малко сме пред хостела. Въодушевен съм, въпреки, че е доста хипарски, има безжичен интернет, а ние не сме в общите помещения а в самостоятелна квартира в съседната къщичка. Дамите малко мъркат, Агата вика, че не и харесва: Гадост! Следващия път тате поне етажи да има 5-6, ама поне хотел да е, мърмори дъщеря ми по пътя. Дааам.. тя е малка, но вече знае. Въртим два-три телефона до България направо от компютъра с помощта на VoipDiscount (за тази програма в отделен пост) и към 2 следобед скопско време вече сме по улиците на града. На 26 юли 1963 година земетресение от 6.1 по Рихтер разтърсва Скопие, разрушени са 15 800 жилища, 28 са повредени, 1070 души загиват, 3000 са ранени. Спомен за бедствието е сградата на някогашната жп-гара - сега музей. Часовникът върху фасадата е застинал на 5.17 - мигът в който удря трусът в юлската утрин. Отсреща през 2003 година е издигната скулптура на полегнала ранена жена, без лява гръд, няма го сърцето и.

По бул. "Македония" обаче кипи живот, а палави бронзови фигурки направо молят да бъдат снимани. Деликатно, почти дискретно слагам ръка върху задника на доста висока брюнетка - и аз да барна девойка у Македония. Тоя лаф вече е христоматиен - обявата по заведения "Барам девойки" всъщност означава, че се търсят момичета за работа, но иди ги разбери македонците. Както и това - "Авто перална" - по нашему автомивка. Кърти и надписът "Бушиме уши" - сиреч пробиват уши за обеци. В "Рамстор" гледам приказки за деца "Заспаната убавица" и "Црвенкапа" - "Спящата красавица" и "Червената шапчица". Купих едната на Аги, много смешни, бе тате, вика, тия приказки. Доста сме шумни и като видят, че говорим на български ни гледат с любопитство. На една каса на излизане от магазин галят Аги по косата: "Ги гледаш ли Айдолите? За кого викаш?". За съжаление ние тоя филм не го следим, но добре са Митко и Зоя, та те да ни измият очите. Иначе и в закусвални и заведения плазмите пуснати и оттам гледат Иван, Андрей оная македонката и кандидатите за славеи. (Следва: Отатък моста)

Оттук за албума ми "Скопие скопие" във Facebook

Via Balkanica 678

Това за номерацията се роди буквално в последните километри на кръгло 3000-километровото ни пътуване из Западните Балкани. Като обърнахме всичко на цифри и махнахме изхарчените пари и изгорения бензин, зад гърба ни останаха 6 държави, 7 дни и 8 града. И 2471 снимки, които сега не знам как да сортирам. Подготовката започна още преди три месеца. Резервирахме хостел в Скопие, студио в Струга, апартамент в Тирана и останалите 1-2-3 нощувки и точки от маршрута ги оставихме с отворен финал. Пътувахме четирима възрастни и 6-годишната ми дъщеря. Подготовката включваше медицински застраховки за петима ни (за семейство с поне едно дете - отстъпка) и застраховка "Помощ при пътуване" за колата (20 евро), извадена зелена карта, заредени карти за GPS - Adria Route, OFRM Bulgaria, SCG Route и UMP, която частично покрива с главните пътища Албания. В крайна сметка променяхме плановете и в движение и пътят ни премина през Македония (Скопие, Струга, Охрид, манастир "Свети Наум"), Албания (Тирана, Дурас, Вльора), Черна гора (Котор), Хърватска (Дубровник), Босна и Херцеговина (транзит) и Сърбия (Чачак за сън и Ниш за покупки). Чака ме малко ремонт вкъщи, но се надявам да остане време да кача и впечатленията си от пътуването, което броя за едно от най-интересните, които съм правил. Ето го и трасето.

Тръгваме от Шумен и се движим по часовниковата стрелка докато стартът и финалът се срещнат. (За по-голяма карта - чукнете върху снимката.)