Владо Кипров обърна колата

Шуменският производител на асансьори Владо Кипров направи днес зрелищно родео до супера в кв. "Боян Българанов", по чудо няма жертви, миг по-рано през траекторията на колата му минала майка с количка. От това, което ми разказаха - слизал с ок. 100 километра в час откъм лозевския път и се опитал да завие с "катаджийско" обръщане със спирачка. Докато не изхвърчал със скъпоценния си Вайпър в калната трева под един от блоковете. Карал лично Кипров, твърди, че не бил пил. Случката за него можеше да приключи дотука, ако преди малко не ми беше звъннал телефонът. Обажда се Малката Деси, мотаеше се по едно време край Юрий Проданов, сега работи при Кипров (Става дума за една кришнарка Десислава Кръстева, а не за моята приятелка Деси Марангозова, както си помислили читателите). Та, вика ми тая Деси, днес съм бил правил снимки, г-н Кипров бил желаел да не се публикуват снимки на колата. Тая направо уби всичко детско в мене. Кой е Кипров, че да казва какво ще публикуваме и какво не? Кипров днес обърна не вайпъра си. Обърна колата, защото явно не знае как да се държи. Не си спомням след нещастната Юлияна Дончева някой да се е опитвал да ми казва какво да публикувам. Груба грешка. Много ми е интересно какви са констатациите в съставения акт за ПТП, още повече, че доста полицаи в цивилно облекло днес оказваха "съчувствие" на Кипров.

Ксения - Пясъчна анимация

Мохамед, сговорната дружина и планината

Ако не го знаете кой е, няма и да ви мине наум, че мъжагата отсреща по документи е пенсионер по болест, а по житейски радости и нерадости може да бъде библейски мъдрец. Когато го видях за пръв път преди две години, рисуваше плакати по време на ракиените бунтове в село Осмар. Покани ни, пихме от виното му в табиетлийския двор на осмарската му къща, а за пояснение колежка между другото вметна, че "той е с присаденото сърце".

Историята на 49-годишния Огнян Ганчев заедно с последната му авантюра - изкачването на Монблан, е идеална да се упражняват по нея ученици в писане на есета. Темите - от живота взети. Като историята за Мохамед и планината, тръгнала от фолклорните предания за Настрадин Ходжа. Правел се на светец и околните искали да стори някакво чудо. Ще накарам това палмово дърво да дойде при мен, рекъл Настрадин. Естествено, палмата не мръднала. Тогава Настрадин взел и сам се приближил до дървото, казвайки: "Пророците и светците не са високомерни. Щом палмата не идва при мен, аз отивам при нея." Чудо нямало, но лафът останал, запазен в арабски сборник от 1631 година.

В случая с Огнян отиването на нашия Мохамед при планината си е живо чудо, по-голямо от това, ако Монблан се беше стоварил в Осмар край Шумен. Според статистиката в България само един на трима пациенти с трансплантирано сърце преживяват. Съчетанието на случайности и воля вероятно са причината Огнян да успее, а с това да бъде и надежда и за десетките като него, чакащи своето сърце в медицинските списъци.

Преди операцията на 27 април 2006 година извикали шуменеца в София за сърцето на 54-годишната Сузана, починала от мозъчен кръвоизлив в Пловдив. Имало обаче пациент в по-тежко състояние и дали жизненоважния орган на 32-годишния Крум Иванчев (пациентът така и не преживя рисковия за отхвърляне на транспланта едномесечен период). За Огнян останало сърцето на Митко от Ловеч. Със случайностите - дотука. Ако Огнян Ганчев, четейки за състоянието на българското здравеопазване и статистиката за успехите в трансплантациите, беше се кротнал, сигурно щеше да си седи вкъщи, да гледа в тавана и да проклина съдбата. Вместо това обаче още на първата година качи Мусала, от Снежанка слезе на ски, а в главата му вече беше Монблан.

Монблан нямаше да има, ако през 2006 близките на застреляния Митко Митев не бяха дали съгласието си за донорство. В България темата продължава да бъде битово табу и случаят с Огнян би могъл да помогне на всички, които имат колебания. Да се сетят за радостта на Митковата майка, която чула, че сърцето на сина й в гърдите на друг е качило алпийския връх.

Планината нямаше да се помръдне, ако не беше сговорният тим на Димитър Календжиев и Камен Матеев и съотборниците им от варненския клуб "Академик". Месеци наред в интернет познати и непознати, алпинисти и обикновени планинари се опитваха да помогнат кой с каквото може за каузата на Огнян. С думи, с кураж, с левчета и стотинки там, където бюрокрацията и статистиката не успяха да попречат, помогнаха хората. Тези, които биха повярвали и в способността на планината да пътува, когато има кауза като Огняновата. (Монитор)

Вече са заедно

Небето над Шумен се мръщи

Марангозова с три трофея за един ден

Ба, за един ден? За един час! Скъпата на сърцето ми Деси Марангозова направи прощъпулника си като шофьор и днес в 12.30 заби първите си три трофея. Марките не помни. Третият трофей бил по-масивен, микробус, та я подпрял и така не увеличила броя им до 4, 5 и т. н. Разсеях се за секунда, карахме край Северна 10, търсехме един вход с Кръстана (б.а. навигаторката е невредима). Деси карала личния си голф двойка. Карах с 30 километра в час, какво да ми стане, коментира Марангозова въпроса за това как се чувства и има ли и нещо. В движение Деси помела три коли. Надявах се след първата да спра, но колата продължи нататък. Моят голф е най-пострадал - иначе едната е леко чукната, на другия е малко изкривен калникът, на третия фара. Тъкмо си го бях сменил, казал собственикът и обещал пак да си го смени. Кръстана не знаела с кого първо да се занимава - с колата ли, с шофьорката ли. Голфчето закарали на майстор в Дивдядово, майсторът пък грабнал Деси да и леят куршум. Лек за колата, лек за душата, рекъл човекът. Ей от това ПТП не можете да ме изгоните, казала Марангозова на пристигналите полицаи. Щото обикновено ме гонят, като ме видят. Наложило се Деси да духа на дрегера, но наличие на алкохол не е открито. За спомен ченгетата и оставили мундщука на алкомата с идеята да си го ползва за оцетник и да се сеща за случката. Ох, Деси, пожелавам ти това да ти е най-страшната авария в живота. Айде, и да почерпиш.

С деца на река

Носталгичен SPAM

Сигурно сте го получили вече. Аз го получавам за няколконайсети път. И при всеки прочит се усмихвам, и се отнасям, и коментирам на ум.

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си?!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите!

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:

01. Без да искаш въвеждаш пин кода си на микровълновата.

02. Не си играл на пасианс с истински карти от години.

03. Не можеш да си намериш колата на паркинга, освен ако не я повикаш с алармата.

04. Баба ти говори повече за Есмералда и Рич, отколкото за собствените си деца.

05. Знаеш повече за проблемите на Брад Пит, отколкото за тези на собствения си брат.

06. Чуваш по новините, че 50 човека са били взривени и сменяш канала, защото не е нищо ново.

07. Сваляш си обувките, преди да влезеш... в самолета.

08. Имаш списък с 15 телефонни номера, за да се обадиш на 3 членното си семейство.

10. Най-добрият приятел на човека вече не е кучето, а мобилният телефон.

11. Звъниш си всяка сутрин... за да си намериш мобилния телефон.

12. Тъпо ти е, че не можеш да звъннеш и на дистанционното на телевизора, като изчезне.

13. Чудиш се на къде да насочиш мебелите си в стаите, където нямаш телевизор.

14. Не знаеш ничий телефон наизуст, дори собствения си, защото всички са ти в GSM-a.

15. Да си забравиш GSM-a в къщи е драма. Единственото по-страшно е да го загубиш!

16. Децата ти играят футбол всеки ден... пред компютъра.

17. 10-годишният ти племенник не може да говори много, но може да чати перфектно.

18. 10-годишният ти племенник пише по-бързо на клавиатурата, отколкото говори.

19. Не си модерен, ако вече си на повече от 20 и още не си спал с някой от твоя пол.

20. Ако си на тинейджърски купон, можеш да пикаеш навсякъде, но не и в тоалетната. Тя е само за секс.

21. Повечето хора родени около 1990 вече са правили повече секс от теб.

22. Ако слушаш песни, чиито текст има смисъл, значи или си прекалено стар или прекалено гей.

23. Цената на квадратен метър в центъра на столицата ти е по-ниска от цената на квадратен сантиметър в любимия ти уебсайт.

24. Сложил си парола на файла с паролите си.

25. Пращаш е-мейли на колегата в съседния офис.

26. Като причина да не поддържаш връзка с роднини и приятели изтъкваш, че нямат е-мейли.

27. Проверяваш си е-мейла по 5 пъти на ден, но нямаш време да поговориш с майка си повече от веднъж седмично.

28. Ако не получаваш поща в къщи повече от седмица, се чувстваш пренебрегнат, макар да получаваш редовно само глупави реклами. Ако обаче не получиш никакъв е-мейл за повече от ден-два, даже спам-ът започва да ти липсва.

29. Мразиш да пишеш с химикал, защото няма спелинг чек (проверка на правописа).

30. Използваш си телефона повече за писане, отколкото за говорене.

31. Оплакваш се, че на GSM-а ти нямаш "copy" - "paste".

32. Купил си си дигитална камера, за да правиш колкото си искаш снимки и сега имаш толкова много, че нямаш време да ги гледаш.

33. Спираш пред къщи с колата и използваш GSM-a, за да провериш дали няма някой вкъщи, за да ти помогне с покупките.

34. Ядосваш се на приятелите ти, че закъсняват с 5 минути и още не са ти звъннали на GSM-a.

35. Децата ти не искат да ядат храна, която не е танцувала по телевизията.

36. Ставаш сутрин и влизаш в Интернет, преди да влезеш в кухнята да си направиш кафе.

37. Колкото повече си разпределяш времето, толкова по-малко ти остава.

38. Слагаш наклонени усмивки, дори когато пишеш с химикал.

39. Накланяш си главата на една страна, когато се усмихваш.

40. Четеш това и клатиш глава, и се усмихваш.

41. Дори още по-лошо, знаеш на кого точно ще препратиш тази статия.

42. Прекалено си зает, за да забележиш, че на този списък му липсва номер 9.

43. Даже се връщаш назад, за да видиш, наистина ли няма номер 9.

44. А сега се усмихваш. Хайде, препрати го на приятелите си, знам че ти се иска!

Фонтанът на спомените

На фона на модернистичните решения за съоръжения от този тип фонтанчето от Кьошковете може и да е анахронизъм. Поставено там някъде през 50-те години на миналия век е някак си постоянно свързано с детството ми. Когато още го нямаше Паметника, мястото за отдих на шуменци бяха Кьошковете. Живеех при маминка в общежитието на "Шуменска комуна" 22 и много често вечер след училище, когато свършеше тя работа, хващахме 12-ката и отивахме на разходка. Всички автобуси стигаха до обръщалото в края на ул. "Раковски". Ходехме да видим животните в зоокъта, по-късно минавахме по Пътеката на здравето и си пълнехме плетена с тънки жички от различни цветове бутилка от бренди с изворна вода от Изворчето някъде в края на Пътеката. Край това шадраванче са и голяма част от детските ми снимки. В продължение на 25-30 години шадраванът беше пресъхнал и превърнат в огромен кош за смет. Снощи се разходихме по алеята, а се надявам мястото да стане и част от детските спомени на дъщеря ми.

Събота преди неделя и малко след петъка