29 септември 2009 г.

Мохамед, сговорната дружина и планината

Ако не го знаете кой е, няма и да ви мине наум, че мъжагата отсреща по документи е пенсионер по болест, а по житейски радости и нерадости може да бъде библейски мъдрец. Когато го видях за пръв път преди две години, рисуваше плакати по време на ракиените бунтове в село Осмар. Покани ни, пихме от виното му в табиетлийския двор на осмарската му къща, а за пояснение колежка между другото вметна, че "той е с присаденото сърце".
Историята на 49-годишния Огнян Ганчев заедно с последната му авантюра - изкачването на Монблан, е идеална да се упражняват по нея ученици в писане на есета. Темите - от живота взети. Като историята за Мохамед и планината, тръгнала от фолклорните предания за Настрадин Ходжа. Правел се на светец и околните искали да стори някакво чудо. Ще накарам това палмово дърво да дойде при мен, рекъл Настрадин. Естествено, палмата не мръднала. Тогава Настрадин взел и сам се приближил до дървото, казвайки: "Пророците и светците не са високомерни. Щом палмата не идва при мен, аз отивам при нея." Чудо нямало, но лафът останал, запазен в арабски сборник от 1631 година.
В случая с Огнян отиването на нашия Мохамед при планината си е живо чудо, по-голямо от това, ако Монблан се беше стоварил в Осмар край Шумен. Според статистиката в България само един на трима пациенти с трансплантирано сърце преживяват. Съчетанието на случайности и воля вероятно са причината Огнян да успее, а с това да бъде и надежда и за десетките като него, чакащи своето сърце в медицинските списъци.
Преди операцията на 27 април 2006 година извикали шуменеца в София за сърцето на 54-годишната Сузана, починала от мозъчен кръвоизлив в Пловдив. Имало обаче пациент в по-тежко състояние и дали жизненоважния орган на 32-годишния Крум Иванчев (пациентът така и не преживя рисковия за отхвърляне на транспланта едномесечен период). За Огнян останало сърцето на Митко от Ловеч. Със случайностите - дотука. Ако Огнян Ганчев, четейки за състоянието на българското здравеопазване и статистиката за успехите в трансплантациите, беше се кротнал, сигурно щеше да си седи вкъщи, да гледа в тавана и да проклина съдбата. Вместо това обаче още на първата година качи Мусала, от Снежанка слезе на ски, а в главата му вече беше Монблан.
Монблан нямаше да има, ако през 2006 близките на застреляния Митко Митев не бяха дали съгласието си за донорство. В България темата продължава да бъде битово табу и случаят с Огнян би могъл да помогне на всички, които имат колебания. Да се сетят за радостта на Митковата майка, която чула, че сърцето на сина й в гърдите на друг е качило алпийския връх.
Планината нямаше да се помръдне, ако не беше сговорният тим на Димитър Календжиев и Камен Матеев и съотборниците им от варненския клуб "Академик". Месеци наред в интернет познати и непознати, алпинисти и обикновени планинари се опитваха да помогнат кой с каквото може за каузата на Огнян. С думи, с кураж, с левчета и стотинки там, където бюрокрацията и статистиката не успяха да попречат, помогнаха хората. Тези, които биха повярвали и в способността на планината да пътува, когато има кауза като Огняновата. (Монитор)

1 коментар:

Анонимен каза...

Крайно време беше