Албания - непозната приказка

“Как можете да спрете единствения албански танк? Много лесно - като застреляте тримата войници, които го бутат." Тоя калпав виц ми идва неволно наум, докато вървя през буците пръст към първите бункери, налазили като костенурки хълмовете на Албания веднага след ГКПП Кафасан. От месец най-бедната страна на Европа е член на НАТО, а още първото спускане по 73-километровия нов път към Елбасан показва, че и американските вицове за албанци, и българският стереотип за албанския реотан са неактуални. Ако трябваше в движение да променям заглавието на този репортаж, спокойно и без изсилване би могъл да се казва и "Албания - нажеженият реотан".
Визи не са нужни на българите за влизане в Албания, отскоро не се плаща и таксата от по едно евро, която събираха от пътниците преди година. Получавам на неразбираем език само някаква бележка - митническа декларация за колата. Пазете я, искат я на излизане, тогава се плаща и едно звонково евро екотакса за автомобила. Че сте влезли от Македония в Албания, ще разберете по бункерите и по джамиите. Бункерите се появяват, а джамиите изчезват. 70 на сто от албанското население са мюсюлмани, 20 на сто православни християни, а 10 римокатолици. Цифрите обаче са повече за статистиката. През 1967 година комунистическият диктатор Енвер Ходжа забранява всички религии и когато през 1991 година властите в Тирана отново разрешават религиозните практики, традицията е умряла, а духът на атеизма е пуснал солидни корени. Затова и когато по пладне в делничен ден мюезинът в най-известната джамия в Тирана "Етем бей" запее "Аллахюекбар" за обедния намаз, под свода й се събират едва десетина старчета.
Джамии няма, но броят и разположението на бункерите наистина впечатляват. Сякаш са два-три вида - едните мънички, като единични огневи точки за отбрана, другите по-големи, като малки магазинчета. За цифрата им се спори - между 700 хиляди и 1 милион. Строителството им започва скоро след 1956 г. Уплашен от развенчаването на Сталин в СССР Енвер Ходжа скъсва с руснаците и се окопава с бункери, строени повече от 20 години. Сега някои са изтръгнати от земята с трактори, други са превърнати в складове, курници или лавки. Във вътрешността на страната бункерите се поразреждат, а по прекия планински път между Елбасан и Тирана изобщо ги няма. Шосето, чиято настилка е идеално гладка и превъзхожда пътищата от същия клас в българската провинция, върви през цялото време по билото на масива и криволичи на места между маслинови горички. Гледките са толкова красиви, че те, стереотипите, сами си окапват по завоите. GPS-ът показва, че стръмните урви не са чак толкова високи, защото най-високата точка, по която минава трасето е едва 790 метра. Идва капанче на билото и първото изпитание - коя тоалетна да избере човек, без да се обърка. На едната пише BURRA, на другата GRUAJA. Иди че разбери коя е за момченца и коя за момиченца. Аз се обърках, но по принцип да знаете, че burra е "мъже", а gruaja "жени". Ако четат албанци, може и да се обидят, но първоначалната нагласа на българин, който за първи път влиза в страната им не е за такава чистота и хигиена. Нито за силно ароматно италианско кафе, което удря чак в петите и струва 40-50 евроцента, поднесено с чаша вода.
Строителните "детайли" по пътя преди самата Тирана вече не са изненада, а само констатации. Развъртели са гигантско строителство на хотели, мотели, крайпътни заведения и малки резиденцийки, които на другия ден виждаме и по Адриатическото крайбрежие между Дуръс и Вльора. Все пак на човек му минава едно наум откъде са средствата за такова разгърнато и на моменти мегаломанско предприемачество в уж най-бедната страна на Европа.Стресът за европееца идва с влизането в столицата. Албания е единствената европейска държава, за която все още няма разработена карта за GPS навигация. Затова и координатите на операта, където имаме среща, са само точка в празно поле и гледам на сляпо да насоча колата към тази точка.

Шофирането из Тирана е невероятно изживяване. Мигачите почти не се използват, на кръстовище преминава първи този, който се движи най-стремително и свири най-силно с клаксона, останалите просто му правят път. И се създава някаква естествена селекция. Най-напред са най-ербапите, най-накрая - най-плахите. Това се усеща най-силно при обиколка на "кръговото" около паметника на Скендербег.

След няколко обиколки зад волана специално минах да погледам движението и пеша, така и не схванах как при липсата на правила и катаджии пред очите ми не стана нито едно ПТП. Но пък научих какво крещят най-често изнервените шофьори - te qifsha nanen - аналог на поздрава, използван от Христо Стоичков към съдии и противникови играчи. Целият трафик минава под очите на "тиранския конник" - паметника на националния герой Георги Кастриоти-Скендербег, който разбива през 1443 година Турците при Черни Дрин и се провъзгласява за вожд на албанците. Българската тръпка иде оттам, че самият паметник е правен от българи по проект на големия наш художник Георги Попов-Джон. А иначе самият площад си е същият, какъвто го помнят камерите от кратките кадри, стигащи до нас през последните 60 години. Само преди месец обаче екип от белгийски архитекти от 51N4E спечели конкурс за цялостна реконструкция и ново пространствено решение за пл. "Скендербег" и познатите снимки ще останат в историята.
Нашето присъствие тук не свършва с един паметник. Напред по бул. "Дъшморет е комбит" (Народни герои) сред забележителностите заедно с президентската резиденция, офиса на премиера Сали Бериша, парламента и университета са и съвременните кули близнаци. В едната е Първа инвестиционна банка - Албания, дъщерна банка на нашия трезор със същото име. Навсякъде из страната на орлите може да се видят билбордове с напитките "Дерби" и тонизиращия "Питбул", произведени в завод "Берди". Заводът е собственост на пловдивската "Готмар" и е една от най-големите български инвестиции тук с вложените 6 милиона евро. Мястото в Тирана, което не бива да се пропуска, е кафето на последния етаж в Sky tower. Локалът е на въртяща се платформа и за около час и петдесет минути прави пълна обиколка, а градът се вижда като на макет. Отдолу остава "Пирамидата", позната още като "Мумията", някога музей на Енвер Ходжа, проектиран след смъртта му през 1985 от неговата дъщеря. В подножието на Sky Tower е и някогашният дом на диктатора - сега неизползвана правителствена резиденция, а в част от покоите, включително и спалнята, се намира кафе "Класик". Обектът е в някогашния "забранен град" на Тирана - Блокку, където сега е съсредоточена част от нощния живот на столицата.Като се започне от правителствените сгради в центъра на Тирана и се стигне до панелките, които не помнят възрастта си, цялата столица прилича на детска оцветявка. Цветовете и шарките са в стил попарт, а главният виновник за тях е столичният кмет Еди Рама. Негова била идеята сивият бетон да бъде нашарен с квадрати, кръгове и цветни фигури. Хрумването е стигнало макар и в по-сдържан вид и до сградите на кметството, няколко министерства и президентството, които са се лишили от решените някога в сталинска сивота фасади. Рама, който е художник, е критикуван за въвеждане на кич и булевардизация в тиранската архитектура, но населението и туристите възприемат шарена Тирана въодушевено.

Още снимки от Албания и Тирана.