На учителя с бухалка

Неочаквана ваканция за шуменската учителка Стоилка Николова уреди деветокласник от Професионалната гимназия по механотехника и телекомуникации “Христо Ботев”. 15-годишният Ахмед Синан влезе остро в личното пространство на просветителката в час по немски и волно или неволно я изкара за една седмица в гипс, след като счупи пръста и. Не се сърдя на Ахмед, със смешно смирение каза часове след случката самата Стоилка. Огорчение обаче се чувстваше. Може би от липсата на колегиална солидарност и подкрепа от страна на директорката на гимназията Галина Младенов. И, може би, от овчедушието на цялото учителско съсловие, което се снишава при случки, като тази в Шумен.
Ще – не ще директорката на училището ще извърши проверка, след пушилката, която се вдигна в медиите и по форумите из Шумен. И въпреки, че ние репортерите първи настояхме за нея, резултатите нямат никакво практическо значение. Съвсем не съм сигурен, че Ахмед със зла умисъл си е поставил за цел точно да счупи пръст, ръка или каквото и да е на учителката си. И със счупения пръст на госпожата не бих драматизирал, защото ще и мине като на кученце. Ще остане обаче душевната болка и въпросите. Въпроси, които ще си задават и тя, и колегите и, и ние, които пишем, и вие, които четете.
Принципно няма голямо значение дали Ахмед е хванал ръцете на учителката си, дали и е шибнал един шамар или е извадил пистолет да я гръмне пред съучениците си. Ефектът е горе-долу един и същ. Това са само възможните варианти. Защото бариерите отдавна са паднали. Не е никаква новина, ако някой напсува полицай, зашлеви учителка или нокаутира доктора в “Спешна помощ”. И няма кой да каже, че на даскал, на доктор и на полицай не се посяга. А ако се посегне, последиците би трябвало да са толкова строги, че да държат мокро и на героя, че и на децата и внуците му, на които след 20 години би разказвал с дидактична цел срамната случка от миналото.
Случката със Стоилка и Ахмед ме натъжи с нещо съвсем странично на пръв поглед. Непосредственият повод за скандала е била свинщината в класната стая – мръсни чинове, столове с храчки, боклуци навсякъде. Ако аз бях на мястото на децата, честна дума, щях да откажа да вляза в тази свинщина. Ако бях на мястото на учителката, щях да направя същото. В Ахмед може би е проработила някакво по-примитивно чувство за справедливост, може да се окаже пък, че е единственият, проявил достойнство в тази ситуация. Докато Стоилка и останалите и питомци са го преглътнали я в името на учебния материал, я в името на това, че “така трябва” и “тука е така”.
Ако ми е мъчно за нещо, то е за изгубеното достойнство. На учителката и не само тази учителка. Нейната директорка не я подкрепила, защото не искала да е плашило. Естествено, представителните функции и просторният шефски кабинет са къде-къде по-приятни. Ахмедчо нямаше да посегне, ако даскалката не му беше казала, че ще го остави на поправителен, прочетох защитна пледоария на съученик в шуменски форум. О, така разбирам, той е имал основателен мотив. Следващият път госпожата, а и другите госпожи изобщо няма да си правят труда да му наливат акъл. Да му пишат там една тройка и да им е мирна главата.
Отделна работа е защо на Ахмедчо, Иванчо или Стоянчо, на които видимо не им се учи и не си носят дори тетрадките, а на майките и татковците им не им пука, трябва насила да им осигуряват щастие. А цялата работа е не от грижа за ученика, а заради делегираните бюджети, новата мантра, която друса неподвижните вагони на образователната система, за да си мислим ние, които пишем и вие, които четете, че влакът на просветата върви.

Публикувано във в-к "Монитор"